Цитат:
"Всъщност никой не знаеше откъде са дошли фанагорийците: някои казваха, че винаги са си били тук, други, че избягали от вавилонците, след като били поробени. Ала легендата за създаването на Фанагория най-точно описваше този тайнствен народ.
Земите на древните фанагорийци граничели с тези на древните елини и славяни. Но алчните гърци ламтели за златото на фанагорийците, а те притежавали много. Всичко изработвали от злато – принадлежностите за ритуалите, оръжията, бижутата, посудата… За тях това бил най-благородният метал.
Видели, че гърците няма да спрат, докато не притежават златото им, фанагорийците се стегнали за път. А пътят бил дълъг, с години се скитали из пустошта, докато не видели голямата планина – по-известна с името си Самодивската планина. Веднъж стъпили върху персийските плодородни земи, никой не бил в състояние да ги накара да си отидат.
Когато от столицата чули за народа, решил да се засели на тяхна земя, без да плаща данъци, веднага организирали поход. Ала щом се изправили пред свирепите кукери, персийските войски се оттеглили назад.
Страшните маски на фанагорийците от дебела овча кожа и дълги кози рога ги ужасявали. Мислели си, че демоните на самия Нергал са излезли от мъртвите недра, за да се бият с тях.
Но можели ли изморените от път, глад и жажда фанагорийци да се откажат от синьото небе, от високите планини, от златните равнини, които щели да хранят децата им векове наред?
Разбили персийските войски и построили къщите си от злато.
Горките перси, нямало откъде да знаят, че царят на този тайнствен народ е принудил самия Александър Македонски[1] да сключи мир с тях, след унизителното му поражение по време на „наказателния“ му поход…
[1] През 335 г. пр.н.е. тракийският владетел Дромихет пленява пълководеца на Александър Македонски – Лизимах, след наказателния му поход срещу тракийските племена"
Из "Предсказанието"
Обширни дюни, реки и езера с кристално чисти води от газове, в които се вливат високите водопади и море от ацетилин, ограждащо двореца Аитрама. Скалните образувания образуват невероятната архитектура. Тук е домът на Кралското семейство, Съвета, висшите (нефилими, бойци, учители, ловци на глави, некроманти, магове) и низши (сукубуси и инкубуси, оракули, жрици, гадатели, обсебващи, кошмарници и сенки) демони и техните роби – вампирите. В Подземния свят всеки може да полети, дори вие… рници и сенки) демони и техните роби – вампирите. Поради слабата гравитация всеки жител може да лети.
Цитат:
"Значи това е Подземният свят?“, помисли си Гейбриъл, докато оглеждаше ширещите се дюни, по които стъпваха, сгъстените ръждиви облаци и ситните капки дъжд.
На Габи ѝ се стори като пустинята Сахара, с единствената разлика, че там нямаше огромни кратери, от които излизаше горещата вода на големи струи. Вампирите явно нямаха и домове, в далечината виждаше няколко опънати юрти, но ѝ се сториха твърде малко за многобройните вампири. Само армията на двойницата ѝ беше от триста войници! Нима двеста юрти побираха хиляди?
Земите на вампирите, в които попадна Габи, бяха доста оживени. Мъже и жени кръжаха в небето, други бягаха насам-натам, изпълнявайки задачи. Но повечето се бяха струпали около опънатите маси, на които се предлагаха бутилки, пълни с кръв, както и живи хора.
Встрани от пазара дори имаше бар, където вампирите се събираха със събратята си на по питие. Зад бара стояха три момичета, от които барманите пълнеха халбите..."
Из "Принцът на мрака"
Адът далече не е това, което си мислите. Тук няма да откриете червени, рогати дяволи с вила в ръка, измъчвайки клетите нещастници. Не, Адът е добре развита цивилизация с чудна архитектура, морета и реки от лава и залежи на диаманти и други скъпоценни камъни, охранявани от чудовището Сирузу. Тук е още златният лодкар, който ще Ви разведе със златната си лодка наоколо, както и черния – който ще преведе душата Ви през Огнена река към Обитаемата земя, за да преминете през трите изпитания и да се превърнете в демон… или в източник на енергия за двореца Адските недра. Е, ако преди това Сирузу не е закусил с вас… Тук времето тече по друг начин, денонощието трае 10 часа, а една година е почти 30 години, не че това е от значение, когато си живял милиони години като падналите ангели и техните съпруги.
Цитат:
"Стигнаха до брега. Лодкарят ги изчака да слязат един по един, преди да потегли към следващите пътници.
Велзевузий бе забравил да спомене за смрадта на развалени яйца, която се носеше от горещите извори наоколо. Всеки от тях беше различен по големина, на някои диаметърът им беше около двадесет метра, но имаше и такива със сто-двеста метра, дълбочината им бе около триста метра. Ала това, което остави момичетата без дъх, бяха багрите им – в цветовете на дъгата.
Когато преминаха през изворите, стигнаха до Огнена река. Харон най-вероятно прекарваше душите, защото нямаше никаква следа от него. Седнаха на горещата земя, докато чакат...
...
Пустинята се ширеше надлъж и нашир. Бяха стъпили на Обитаваната земя.
Не бяха извървели и стотина метра, когато забелязаха Обитателите. Бяха голи, на места се виждаха оглозганите им кокали и кости. Оределите им коси стигаха до парещия пясък. Очите им почти бяха изскочили от орбита. Виковете им не стихваха.
Стела бе забила поглед в потъващите си в пясъка нозе, накъдето и да извърнеше глава, виждаше мъже и жени с проядени меса.
Колкото повече вървяха по пясъчните дюни, толкова по-силно се чуваше жуженето. Ели имаше чувството, че са влезли в огромен кошер, пълен с милиарди гигантски пчели.
Скоро разбраха откъде идва звукът. Стотици мъже и жени бяха заровени до раменете, само главите им се виждаха. Езиците им, намазани с мед, бяха изплезени и стотици стършели забиваха жилото си отново и отново. Това бяха лъжците.
Дълго бродеха из пустошта, по пътя срещаха крадци, чието наказание бе да висят от огнено дърво, върху чийто клони стърчаха забитите в дланите им остри, извити, нажежени куки.
От устите на клюкарите и интригантите излизаха дълги червеи с гарванов клюн, които кълвяха очите им.
Изнасилвачите бяха вързани с нажежени вериги за ръцете и краката, а кралска кобра забиваше отровните си зъби в пенисите им, причинявайки им агонизираща болка.
Нямаше идея от колко часа или дни са вървели, но умираше за глътка вода. Жегата бе неописуема, а пътят – безкраен. Хиляди пъти бе проклела Габриел наум заради гениалната ѝ идея. Кой здравомислещ човек би се втурнал в това опасно и дълго пътуване?"
Из "Принцът на мрака"
Високи планини, безкрайно сини реки и езера, най-чистия въздух и многообразие от животински видове, дори и тези, отдавна изчезнали от светът на хората. Рая е точно копие на Материалния свят, но по-чист и по-одухотворен. Това е домът на ангели и един древен ковчег, криещ тайната на живота…
Цитат:
"Докато архангел Рафаил махаше със златните си криле птиците наоколо се присъединиха към него, образувайки римското число пет. От тази височина се виждаше целият свят, който Създателя бе изградил за тях. Обичаше всичко тук, зелените треви, високите планини, бистрите води, от които пиеха животните, песента на птиците. Не си представяше, че би изпитал щастие някъде другаде.
Житните класове, които преди бяха изхранвали Адам, Лилит и Ева се открояваха с жълтеникаво-кафевите си цветове. Рафаил нямаше представа защо не ги унищожиха след падението им. В крайна сметка, тук никой не се хранеше. Поне не и с храна.
Вятъра шибаше с всичка сила лицето му, но на него сякаш не му пукаше. Поне щеше да изчисти съзнанието му. От няколко месеца не бе на себе си. Бе наблюдавал всичко случващо се в Материалният свят с неприкрит ужас – пламъците, обхващащи горите на Фанагория – знак, че Принцът на Мрака скоро ще се роди, изригването на вулканите след раждането му, преливащите реки, бушуващите морета…
Рафаил стъпи върху зелената краска, покриваща червеникавите почви, оставяйки ятото да продължи по пътя си. Острова на Знанието, както го наричаха тук, бе поразително. Бе дом на стотици видове дървета, сред които бяха акации, тамарикс, брези, дъбове, клен…
Насреща се издигаха склонове на планините, стръмни и тъмнозелени от дъбовите гори. Полянките бяха отрупани с бял олеандър, магнолии, жълти керии, форация и още много други.
Рафаил наблюдаваше играещите си лемури, които се замеряха с цветя от заобикалящите ги храсти.
Вдишваше от свежият въздух. В Рая никой не унищожаваше природата. Ангелите живееха на открито, също като животните. Дори Създателят нямаше дом, дворец или там, както го наричаха в Материалният свят.
В Раят смятаха, че такива материални неща, принадлежат само на смъртните и на падналите.
Долу, в дъното, точно в сърцето на острова, скрито от високите дървета блестеше Извора на знанието. Слънчевите лъчи се отразяваха в кристално чистите му води. Рафаил разпери криле и като хищна сова се спусна надолу, като че ли щеше да грабне извора и да го отведе надалеч.
Приземи се върху шарената поляна, отрупана с многоцветни лалета, минзухари, кокичета и виолетки. Съблече искрящо бялата си роба, захвърляйки я на земята. Навлезе в топлите води, излегна се на повърхността, както хората полагаха тяло върху топлите постели, за да отпочинат и затвори блажено очи, в очакване да разкрият тайните си пред него."
Из "Четирите конника"
